Градина – слънчева, зелена, окъпана, почти забулена от светлина, иреална, по-силна от сън, един заблуден рай в центъра на града, на сградата… отивах при едно дете, момиченце, прекрасно дете, с огромни кафеви очи, очи, които като че ли играеха на жмичка с градината, които почти изобразяваха нея самата, дете – без коси, обречено, чиято кръв – телце, след телце, клетка след клетка загниваше, отровена от болест, просмукана, едно обречено дете, пеещо в Градината.

Сега разбирам, не отивах при Нея, а само наблюдавах, бях страничен наблюдател, не участвах… просто наблюдавах тази цялостна, обречена красота…

Беше на Коледа – зелена, топла, празнична Коледа, иреална, дървесна… Целият град – окъпан в светлина, натъкмен, ликуващ град, една празнична оргия, обединяваща хора и светове, шумна, единна хармония, толкова хубаво, че чак боли… И някак, точно в центъра – хематологична клиника, с градина и едно умиращо дете…, и аз седящ – взрян точно там – в онзи център – в Анита - детето, без коса…

После…

Приближи се млада двойка – мъж и жена, облечени като палячовци – на бели и червени карета, маскирани млади хора, запяха…Анита пееше с тях… Бяха родителите й, символизираха пълното щастие, превръщаха Коледата в празник, истински духовен празник в единството си, абсурдно голям, човешки…празник…

Знаех съдбата им. Тя и Той имаха добри професии и бяха по своему щастливи до мига, в който детето, единственото им дете не се разболя. После, те, ЗАЕДНО, се отрекоха от всичко, малката отиде в клиника, а те започнаха да събират пари за трансплантацията, превърнала се в спасение и фикс идея… Той се пропи… Двамата ЗАЕДНО обръснаха косите си, за да не би – Тя – Малката, тяхното щастие да се почувства сама и различна, далечна от тях – след като косата й опада от лекарствата, някак си и тяхната трябваше да опада, да се махне, защото Тя беше тяхно дете, Тя приличаше на тях… Започнаха да се карат, не знаех дали са нещастни един с друг, но някак си бяха нещастни точно в ония мигове – заедно и същевременно бяха щастливи и пеещи с детето.

После към тях, към цялостната картина в градината заприиждаха деца, деца – различни, с коси, деца, изпълнени с толкова много живот и светлина, една огромна шумна вълна от щастие, разтваряща спокойствието на „Рая” в живот, в поток от живот, насищаща атмосферата с още повече жизненост, в повече детство, с повече младост…

Някак неусетно тръгнах с тях, заминаваха, имаха празник в училище по повод на „Коледата”… Бяха толкова много тези съученици на Анита, бяха толкова различни… Обръснаха косите си, в знак на единство, в знак на съпричастност … Искаха да приличат на нея…дарявайки косите си…, така празнуваха живота…

На тръгване ми дадоха кутия – голяма кутия със златен обков – „За Анита”. Тогава се затичах, тичах към Клиниката, към Градината, към Нейната Стая, тичах накъсано, така както никога не съм тичал… тичах, за да я догоня, да й дам кутията, да сторя най – сетне и Аз нещо… за Нея… да участвам…

Отворих задъхано вратата…

Но леглото беше празно… Анита я нямаше…

Тогава едно дете ми каза: „Анита стана Ангелче”… и заплаках… И плаках дълго, плаках така, както никога преди това не съм плакал…

Отворих кутията – а в нея на пачки, ред по ред, бяха подредени парите за трансплантацията, ненужни никому вече, дреболиите… онези пари, които стават адски ненужни, когато … загубиш…

А там, най – отгоре, върху парите лежеше нейния портрет – Анита с дълги, къдрави коси…

И тогава си тръгнах…

Напуснах сцената сам… Прибирах се към Хотела – Общежитие, към огромния хотел с лабиринтите, където щях да забравя всичко това, където щях да изживея края, щях да изляза от мъката, да забравя…

Седнах на бара…

На същата маса се наливаше с уиски бащата – палячо, докато целият останал град празнуваше бездушната Коледа на Края… тогава ми разказа целия си живот, целия сегашен живот – те с майката живеели тук, на хотел, вече не се обичали така, били разделени от мъката, били САМИ ЗАЕДНО… Говорихме дълго, много дълго за обречеността… за самотата…говорихме толкова дълго, колкото никога не съм говорил с някого…

И после…

Не помня как, кога и защо, в някакъв миг на осъзнаване, тръгнахме, с асансьор… нагоре… към тяхната стая в Хотела, една малка претъпкана стая, където на шезлонг пред прозореца се беше изтегнала Мъката, а очите на Мъката гледаха навън – към огромния празнуващ град… И тогава я познах – беше Майката – палячо от градината, Майката без коса, жената преживяла целия екстаз от това да имаш дете и цялата мъка от това да го загубиш завинаги, цялата мъка от провала на Майката вътре в теб…

Спонтанно двамата се прегърнаха, ТОЙ и ТЯ, спонтанно… като че ли през цялото време са били едно, ЗАЕДНО, една и съща двойнственост – двама млади с обръснати коси, които се ОБИЧАТ, които отново се обричат един на друг в името на ЛЮБОВТА, а над тях, над целия град, над болницата и над градината стои Анита - Ангелчето…

И тогава вътре в себе си прозрях, че не всичко, съвсем не всичко е загубено, че дори когато всичко, съвсем всичко загубиш, дори и тогава ти остава някаква вътрешна хармония, някаква надежда за възраждане… за дете…

За бъдеще…

……….

И се събудих!

Дано повече хора го прочетат! Всяко изпитание ни връща към хармонията в нас, подсказва ни я, обръща ни към надеждата, но ние понякога не разбираме...
Разтърсващ, случващ се в нашия живот разказ... На Бог му трябват ангели и затова взима най-прекрасните...
Благодаря!

Благодаря... Днес ми разказаха този сън, за да го напиша, стори ми се като послание, като израстване и на мен самата, от онези разтърсващите, истинските сънища, когато душата ти говори, образно... Опитах се да го съпреживея, да си представя порастването, осмислянето на живота, осъзнаването, че дори и в огромната загуба ти остава любовта..., че всъщност дори няма загуба ...

Боли от темата в този разказ, но аз се радвам, че се "открихме"!
Ще чета вашата прекрасна проза, с интерес и удоволствие!

Силен разказ!

Kolko pyti izpitvame otnovo i otnovo bolkata ot zagubata...

да напишеш нещо след толкова емоции в текста ти.
Поздрави !

......... Много болка, твърде много...